Жените, които се стремят да бъдат равни с мъжете, нямат достатъчно амбиция
Аз съм там. На върховете, за които бях мечтала. Гледах света от високо, а дългата ми сатенена рокля напомняше за величието, което бях постигнала.
Аз съм там благодарение на това, че до край отстоявах позициите си и за миг не предадох себе си. Водена от мечтата си да бъда „някой“, исках да изградя света си такъв, в който живеех независима, просперираща и успешна.
Характерът ми беше спечелил уважението и респекта на околните, което е едно от стъпалцата, които исках да изкачвам. Трудно допусках хора до себе си и в повечето случаи бях разбирана погрешно. За това се научих по-често да мълча и да оставя действията ми да говорят вместо мен. Може би това беше и моят щит, предпазващ ме от лекомислените и празни личности, които нямаха място в обкръжението ми. Бяха ми достатъчни шепа хора, които да търпят настроенията ми, смеха и сълзите ми. Хора, пред които можех да си позволя да бъда слаба, много за кратко..
Решително преминавах през изпитанията на живота и разбира се, правех грешки. Важното беше, че ги посрещах с гордо вдигната глава.
И ето ме тук, сега... Толкова малка, а по-силна от мъж, изживяваща мечтите си, чувстваща силата си, гордееща се със себе си!
Можех да имам всичко, което исках или поне знаех начина, по който да го получа. И го бях направила САМА!
Някъде, преди години бях срещнала едно изречение, което остави трайна следа в моето съзнание и се отрази на бъдещето ми. Изречението, което винаги ще помня и защитавам..
„Жените, които се стремят да бъдат равни с мъжете, нямат достатъчно амбиция“
Това изречение ме накара да се замисля за това как се приемаха жените в обществото. Какви искахме да бъдем ние? И какви бяхме? По-слабата страна?
Не мисля! Защото моята амбиция е да бъда повече!
А каква е твоята?
