Една истинска история, която може да промени живота ти!
Веднъж, много отдавна... когато бях съвсем малка, започнах да вярвам в чудеса! Вярвах силно, пламенно... толкова истински! Така, както може да вярва само едно дете, необременено от страничните ъгли на живота.
И може би съдба или не съвсем, тогава ми се случи нещо, което ще помня завинаги...
Бях на 10 или на 11, а това беше един от първите, може би дори първият път, в който мама ме пускаше на разходка с моите приятелчета – връстници без родителски надзор. Каза ми да се пазя и ми даде петдесет стотинки, които можех да похарча както аз намеря за добре.
Чувствах се толкова ентусиазирана, а щастието изпълваше всяка частичка от тялото ми... сякаш можех всичко! Още помня това чувство... Изпитвала съм го само няколко пъти след това.
И така всички тръгнахме дружно и със самочувствието, че сме тооолкова големи! С бурни разговори и искрен смях скоро стигнахме до центъра на града и какво да видим... Бяха монтирали от онези машинки, пълни с играчки, от които можеш да си „защипеш“ една - само срещу петдесет стотинки. И докато гледах приказните кукли от другата страна на стъклото, аз вече знаех как ще похарча своите джобни.
Беше толкова лесно! Щях да си пусна стотинките и да си хвана иначе доста скъпата играчка. Моите приятелчета започнаха да ме разубеждават, дори да ми се смеят, но НЕ, те нищо не разбираха!
И ето, че чух „пиукането“ съобщаващо „старт“ и вече управлявах голямата щипка с помощта на джойстика. Отидох до куклата, която беше най-отгоре, натиснах копчето и трепетно зачаках. За голямо учудване на всички, освен за мен, разбира се, аз си спечелих най-красивата, пееща кукла на света! И докато преживявах поредната еуфория за деня, приятелите ми се редиха да пускат своите стотинки, но всички до един – неуспешно!
Докато ги наблюдавах започвах да осъзнавам, че никак не беше толкова просто, колкото си мислех и ако не бях спечелила, дори щях да твърдя, че е невъзможно. Прибрах се вкъщи със смесени чувства...
Следващото, което помня беше колко бързо пораснах, станах самостоятелна и се налагаше да взимам важни решения, които доста често завършваха с пагубни последствия.
Тогава беше първия път, в който разказах тази история. Споделих я с приятел, който исках да предпазя от евентуална загуба, с доводите, че нищо не е толкова просто, колкото изглежда. Отчаяно се опитвах да го убедя, защото вътрешно в себе си, макар да не си го признавах, ме беше толкова страх да рискувам, да не сгреша, да не страдам.. бях се парила достатъчно на брой пъти и търпях последиците от своите грешки. И не исках още един човек да изпита моето разочарование. Той, естествено не ме послуша, както бих направила и аз самата на негово място, и за мое огромно съжаление аз излязох права.
Вторият път, в който разказах тази история беше съвсем наскоро, когато вече бях успяла да преборя страха си и да осъзная една толкова проста истина... Риск не съществува ако вярваш истински, по детски... така както вярвах аз в онзи момент, пред онази машинка, преди толкова много години! И този път, само че вече за мое огромно щастие, излязох права.
Сега е третия път, в който разказвам тази история! И смея да кажа, че вече предпочитам да гледам навън през розовите очила, да вярвам в усмивките, в хората, в доброто!
И нека повечето от вас да ме мислят за наивна, за дете, дори да ме съжаляват, обяснявайки ми колко е лош света. Защото моят живот, този, който ми се случва е отражение на погледа ми и на неговия цвят. И вече преоткрила себе си, щастливо мога за заявя – Аз винаги ще вярвам в чудесата, защото те са вътре в мен!
